Table of Contents
Различава ли се от „природния газ” и опасен ли е за здравето?
По начин на образуванe, състав, технологии на търсене, проучване и добив, предпазарна подготовка, транспортиране и реализация шистовият газ е идентичен на природния газ. Той е метан, най-простия въглеводород от реда на алканите. Метанът е неотровен, безвреден газ, без цвят и миризма.
Ако шистовият газ е идентичен на конвенционалния природен газ, защо го наричат иначе?
В петролната индустрия се използва специална терминология за класификация на ресурсите в зависимост от геоложките и технико-икономически свойства на залежите от въглеводороди, а не от свойствата на самите въглеводороди, които са едни и същи навсякъде. Терминът „шистов газ”, отразява особеностите на залежите от газ, а не на самия газ или на технологичните процеси. Прилаганите към шистовия газ технологии, включително хидроразрив, са същите, както към други видове залежи от нефт и газ.
Вярно ли е, че има над 300 милиарда кубически метра шистов газ само край Нови Пазар?
В конкретния случай за шистовия газ в България може само да се каже, че става въпрос за прогнозен геоложки ресурс, който тепърва трябва да бъде открит и проучен, за да се стигне до оценка на запаси.
Колко земя е нужна за добив на шистов газ? Казват, че можел да се добива само в слабо населени райони и пустини, защото сондажите били много нагъсто и се унищожава земеделска земя, ставало като лунен пейзаж?
Ако българските шисти имат свойства като на тези в САЩ, постоянно заетата площ за добив за пълно снабдяване на България със собствен газ ще е около 500 декара. Това е само около 0.012% от площта на концесията за шистов газ, предоставена в Североизточна България. При успех на проучвателните работи в тази концесия за шистов газ, България би могла да удовлетвори нуждите си от природен газ, като ползва около 0.0005% от територията си. След приключване на сондирането и добива, земята се рекултивира и е напълно годна за земеделие. Добив на шистов газ се извършва в много по-гъсто населени места, отколкото България, и никъде не е довел до унищожаване на земята или водите.
Големите не се интересуват от малките като нас. Защо се дава предпочитание на големи фирми при сключване на концесионни договори за шистов газ? Те си гледат само техния интерес, къде е нашият?
Комисията за ценни книжа на САЩ (U.S. Securities and Exchange Commission) изисква от фирми, чиито книжа се търгуват на борсата, да обявяват запаси като „доказани” само ако са осигурили в бюджета си за капитални разходи средства за разработване на находищата. По тази причина, за България е изгодно да дава права за търсене, проучване и добив на газ на големи фирми, които са регулирани от комисията. Първо, те имат ресурс да изпълнят изцяло за своя сметка и риск работната програма през проучвателния период. Второ, със самото обявяване на търговско откритие, такива фирми потвърждават наличието на финансов ресурс за разработването на находищата и намерението си да пристъпят към добив. Така се избягват случаи, когато концесионерът няма ресурс за усвояване на находището или нарочно бави разработката му, като с години „лежи” върху него без полза.
По условията на договорите самият ресурс от газ остава винаги собственост на българската държава. Фирмата, която има разрешение за търсене, проучване и добив на газ, може да се разпорежда с него, само след като го добие. Работните програми по търсене, проучване и добив подлежат на предварително одобрение от българската държава, включително на оценка за въздействие върху околната среда при добив. При прекратяване на правата на концесионера, независимо от причината, всички активи в резултат от дейността (напр. прокарани сондажи, наземни съоръжения, резултати от обработване и интерпретиране на информация) стават собственост на българската държава. Самата информация е винаги собственост на държавата и концесионерът няма право да я разгласява или да търгува с нея.
Защо е по-трудно да бъде добиван шистов газ, отколкото конвенционален? Казват, че добивът на шистов газ е скъп и икономически неизгоден? Защо не си купуваме, както досега?
Ниската проницаемост на шистите е единствената причина, поради която добивът на газ от тях е по-труден, отколкото от конвенционални залежи. За увеличаване на проницаемостта на пласта е нужно да се извършат допълнителни технологични операции, които оскъпяват добива. По всички други параметри, като дълбочина на залягане, състав на флуидите, петрофизически свойства на пласта, използвано сондажно оборудване, материали, химикали и технологии, наземни съоръжения и други, шистовите находища и добивът на газ от тях са същите както при конвенционалните за петролната промишленост.
Повечето оценки на себестойността на шистовия газ са в рамките на 90-140 долара за 1000 куб. м, близо до сегашната пазарна цена в САЩ, която е два-три пъти по-ниска от тази в Европа. През първата половина на 2011 г. България внасяше газ по цена над 300 долара, като се очаква за потребителите да се увеличи още през есента.
Макар и шистовият газ често (не винаги!) да е с по-висока себестойност от конвенционалния при устието на сондажа, когато стигне до потребителя той като правило се оказва по-конкурентен. По тази причина и най-големите производители на конвенционален газ не могат да подминат шистовия – ако го направят, ще се окажат в по-лоша пазарна позиция. „Газпром“ наскоро сключи няколко концесионни договора за добив на шистов газ в страна от Европейския съюз в партньорство с канадска фирма, а „Лукойл“ се интересува от придобиване на права на добив на шистов газ в САЩ и експериментира с технологията в Сибир.
С една дума, „по-скъп” добив на газ не означава „икономически неизгоден” газ на пазара. Себестойността на шистовия газ е почти навсякъде по-ниска от днешните пазарни цени. Там, където се добива шистов газ, пазарните цени са по-ниски, отколкото в България. Ако шистовият газ е по-скъп, нищо не пречи на България да продължи вноса на конвенционален газ, стига това да отговаря на нейните интереси.
Какво е „хидроразрив на пласта”? Това нова технология за добив на шистов газ ли е, хидрочук за разбиване на скали или нещо друго?
„Хидроразрив на пласта” е предизвикване на пукнатини в пласта чрез вкарване в него на флуид (не непременно течност) под високо налягане. Технологията е приложена за пръв път в петролната промишленост през 1947 г. в Канзас и оттогава се използва широко из цял свят за най-различни цели, не само за добив на нефт и газ. В България технологията се прилага освен в търсенето, проучването и добива на нефт и газ и в строителството за укрепване на основи. В Русия хидроразрив се прилага от 1953 г., като днес там ежегодно се правят около 1500 хидроразрива в нефтени и газови находища.
Основна цел на технологията при прилагането й към нефтогазоносни пластове е интензификация на добива, т.е. увеличаване на дебита, дренирания обем и коефициента на нефтогазоотдаване чрез увеличаване на проницаемостта на пласта. При хидроразрива няма никакви удари, взривове или смилания на пласта. Въздействието върху скалата е само от голям натиск, упражняван от флуид, подобно на действието на хидравличната течност в спирачната система на автомобилите, но при по-високо налягане, водещо до спукване на скалата.
Що се отнася до т. нар. „микросеизмика” при хидроразрив, то, противно на някои лаишки схващания, не става въпрос за някакви земетресения, тектонични явления и други от този род, а за акустичен метод за изследване на структурата на пласта и контрол на технологичните операции при сондиране и хидроразрив. Конкретно при хидроразрив „сеизмиката” се свежда до това, че в самия сондаж или в близки сондажи се спускат микрофони („геофони”), улавящи звука от разпукването на скалата. Сигналът от микрофоните се записва в паметта на компютри, обработва се и се визуализира с помощта на програмни пакети. По този начин геолозите и операторите на сондите и оборудването за хидроразрив имат възможност да получат в почти реално време информация за пласта, разположението на сондажа и разпространението на пукнатините и да променят технологичните настройки, ако има нужда.
Опасна технология ли е хидроразривът в шисти?
До този момент в света са проведени милиони хидроразриви и всяка година се правят още десетки и стотици хиляди, без никъде да доведат до апокалиптичните последствия, за които говорят противниците на технологията. Нещо повече, никъде до този момент не е доказана връзка между грамотно направен хидроразрив и замърсяване на околната среда, макар че тази хипотеза продължава да се проучва. Рисковете са минимални или направо нищожни. Доколкото съществуват, те са предимно не при самия хидроразрив, а след неговото провеждане, и се свеждат до възможното замърсяване на води и почви от вещества, съдържащи се в течностите, изтичащи обратно от сондажа. Такова замърсяване обаче може да се получи само при големи аварийни разливи, дължащи се на пълна техническа неграмотност или елементарно неспазване на производствените правила.
Много се спекулира по повод съдържащите се в течностите за хидроразрив химикали. Съвременните течности са на водна база и съдържат едва около 0.25% химикали. Противно на някои твърдения, броят на ползваните химикали не е 600, а само 10-12, макар и в различни комбинации. Съставът на течностите подлежи на обявяване и е лесно достъпен по сайтовете на фирмите, които правят хидроразрив или доставят течности за него. От тази информация се вижда, че въпросните „опасни химикали” са всъщност соли, киселини и торове, както и вещества, ползвани в кулинарията. Почти всички такива химикали се ползват ежедневно в бита и селското стопанство в количества и концентрации, които многократно надхвърлят тези в разтворите за хидроразрив.
Що се отнася до течностите, изтичащи обратно от сондажа след хидроразрив, то тук опасенията са, че течностите съдържат карциногени и радиоактивни вещества. Почти никъде обаче не се посочва, че въпросните карциногени са всъщност главно аренови въглеводороди (бензен, толуен, ксилен), които далеч не винаги присъствуват в залежите на газ. Когато ги има, те са обикновено в количества и концентрации, които са стотици пъти по-малки от тези около бензиностанциите и жилища, ползващи твърдо гориво за отопление. При добив – ако изобщо ги има, ареновите въглеводороди се улавят с цел ползване (напр. за смесване в бензин и за разтворители) или унищожаване чрез изгаряне. Що се отнася до концентрацията на радиоактивни вещества, то типичното равнище е като това на минерални води, ползвани за лекуване на невралгии и други заболявания.
Хидроразрив се прилага масово в момента във всички страни, добиващи нефт и газ, с изключение на Франция. Всеки, който смята, че хидроразривът е нова, опасна технология, би трябвало да се замисли защо тя се прилага повече от 60 години, без да е довела до опасни последици, но след като стана ясно, че може да осигури достъп до големи ресурси природен газ, изведнъж се превръща в страшилище.
Ползват ли се при хидроразрив огромни количества вода? Ако го допуснем в България, няма ли да останем без вода за поливане и то в житницата на България?
Ако се докаже продуктивността на шистите в България на ниво като това в САЩ, за пълното задоволяване на търсенето на газ в България от собствен добив ще са нужни около 60 сондажа годишно, а за направа на хидроразрив в тях – около един милион кубически метра техническа (не питейна) вода. Това количество вода е около 0.12% от обема на язовирите по поречието на Камчия, или 0.0025% от общия ресурс вода, с който разполага ежегодно България – колкото за 150-200 души. Въпреки, че за хидроразрив не е нужна питейна вода, за минимализиране на рисковете може да се ползва такава, и даже в този случай нужните количествата са нищожна част от наличния воден ресурс. Около 2% от прахосваното от течове в остарелите водопроводи количество питейна вода ще стигне за всякакви сондажни дейности, свързани с шистовия газ.
Гледахме филма Gasland и се втрещихме! Водата гори! Във Франция забраниха хидроразрива
Тук вече сме хванати натясно. Колебаем се между два отговора: „Гледай филма докато изтрещиш” и „Луд умора няма”. Ще се въздържим от коментар на филма, защото от наше гледище там няма какво да почерпим и за какво да спорим. Авторът (същият режисьор, сценарист, оператор и всичко останало) не привежда никакви научни данни и доводи. Във филма няма системни наблюдения, статистика, сведения за методики или технологии описани с материя, с която боравят инженери и учени - повторяеми опити, формули, уравнения, логични изводи на база доказани факти. Единствено безспорно е, че във водата в някои случаи има метан. Там обаче той може да попадне по много начини, включително от естествени източници.
Логиката на филма е „стана след сондиране, значи причината е в сондирането”. То и луната често изгрява, след като някой пие една бира, но... Може би точно заради тази логика филмът толкова се харесва на всички, които изпадат в истерия, като чуят за шистов газ. Филмът е лично мнение на пряко заинтересован човек, който не желае в близост до неговия дом да има дори временно сондиране и други дейности, които могат да го безпокоят, но мнението му не е подкрепено с доказателства. А и филмът съдържа много неверни твърдения.
Що се отнася до забраната за прилагане на хидроразрив във Франция, която също е любим довод на противниците на тази технология, то кой знае защо те не казват, че забрана няма в останалите 26 страни, които членуват в Европейския съюз. Забрана няма и в Русия и другите държави от разпадналия се Съветски съюз. Забрана няма изобщо в коя да е държава по света, освен във Франция. На местно равнище има няколко обявени временни мораториуми в Канада, Австралия и САЩ, с цел изясняване на рисковете и осъществяване на безопасен добив. Като ги изяснят, сигурно ще махнат мораториума.