Невероятните приключения с българския „ол инклузив“

Реших да ходя на концерт във Варна. И увлякох жена си с мен в тази авантюра. Връзва ми се тя на акъла и се зае да намери къде да отседнем, за да комбинираме всичко с няколко дни почивка на любимото родно Черноморие.  И намери невероятна, страхотно изгодна  и примамлива оферта : Ол инклузив в 5 (пет) звездния „Гранд-хотел ВАРНА” в курорта „Св. св. Константин и Елена“. Цената си я биваше,  но с „отстъпката”, която получаваш ако платиш 100% предварително, 3 месеца преди мечтания престой. Все пак 5 звезди, няма да е толкова зле, ще са се постарали, казваме си. Пък и на цялото българско крайбрежие 5-звездните хотели се броят на пръсти.  Трябва значи с нещо да се отличават.

 

С нискобюджетния розов самолет рано сутринта кацнахме  във  Варна и изпихме една кола, кафе и капучино на варненското летище. На самообслужване, за скромната сума от 19 лева и 20 стотинки (всъщност с 4 лева повече от цената на самолетния ни билет в едната посока). Може би защото за самата картонена чаша ти взимат 2 лева. За друг път да си знаем, да си носим от вкъщи чашите. Качихме се на едно такси  и точно за същата сума то ни превози от летище Варна до централния вход на Гранд-хотела.

Влизаме, просторно, ремонтирано, абе приятно. Е не чак 5-звездно, ама сме в България все пак, да не прекаляваме.  Естествено настаняването започва в 14:00 часа, както ни обясни рецепционистката с нелюбезен тон, след като ни попита мрачно и високомерно  за какво сме дошли. С това си поведение явно намекваше, че сме подранили (часът бе 8 и половина сутринта) и че явно не правим добро впечатление.

Както и да е, справихме се с положението, като й обяснихме, че просто желаем да си оставим някъде багажа и да идем на плаж, докато дойде часът за настаняване. Това я успокои малко. Но след това последва нов удар. Аз с цялата си просташка наглост се осмелих да я попитам, дали не могат да ни включат за обяд днес, тъй като и без това ние го хващаме, но само за 30 минути и че до този час ще сме умрели от глад. Добавих и че в сряда си тръгваме рано сутринта, така че няма да се възползваме от обяда, който ни се полага тогава.  Тя се запъна, зачуди, ядоса се, че сме така нахални, но след известно упътване от моя страна се сети да се обади на някой вишестоящ, който даде разрешение да ни дадат прословутите гривни в 12 часа, вместо в 14 часа. Е, браво, помислих, все пак мислят за комфорта на гостите. Добре.

Взеха ни багажа, упътиха ни къде е плажът и така ние се запътихме към ...  тоалетните, за да сложим по един бански. Никой не ти предлага „Влезте във фитнеса, и ползвайте съблекалните” или нещо подобно, няма кой да се сети.  Хубаво, видях че тези тоалетни нещо не са ги мили, след като някой не е успял да улучи клекалото, ама айде, знаем ги чистачките в България, за сто лева на месец....

Преоблякохме се  и тръгнахме към плажа. Минахме през добре поддържаната паркова част на хотела, чисто, зеленина, простор. Хубаво. Стигнахме и плажа, за който си знаем, че не е върха на сладоледа, все пак заливът е преграден изкуствено, пясък е насипван, така че не сме очаквали нещо  невероятно. Е не сме и очаквали да е такава блъсканица чак, но и това не ни отчая.  Повъртяхме се малко и накрая се запътихме към една шатра-бар, част от атракционите на хотела, която присъства гордо и в брошурата му.  То и нямахме друг избор, защото на входа на плажа те посреща табела с цена: Шезлонг 15 лв, Чадър 25 лв. Така че, без да сме белязани като „ол инклюзив“, удоволствието за до обяд би ни струвало 55 лв. А от обяд вече ни е „безплатно”, както всички от персонала упорито повтарят. Ама не се бяха сетили да сложат и една цена за седене на стол под шатрата, така че имаше съвсем приемлив заместител на сянката по 25 лева и на мястото за сядане от 15. Седнахме на една маса в шатрата и искахме по една минерална вода, и едно кафе, което вече ми беше спешно. Но се оказа, че барът не приема заплащане в брой, там дават само на тези с гривните. Седнахме без да можем нищо да си вземем за пиене, вече бяхме  и огладнели от ранното ставане за самолета сутринта. А до 12 часа си оставаха 3 часа. Поисках запалка от съседната маса, откъдето курортистката чу коментарите ни и като ми я подаде каза „Абе тука всичко е под всякаква критика!”.

След около час влязохме в морето. То всъщност представлява едно доста вмирисана вода, която трудно се сменя заради това, че заливът е бетониран отвсякъде. Но все пак бистра, топла с рекордите тази година. След това нуждата от кафе, кола  и вода вече стана неистова и аз тръгнах на поход из плажа да търся дали срещу пари, някой все пак ще ми даде каквото искам. Не беше лесно. След като минах около 500 метра по парещия пясък без джапанки (багажът ни беше още опакован и на склад) и стигнах до още един бар-шатра, момчето там също каза, че без гривна нищо не може да ми даде. След като му зададох около десетина въпроса как  може човек да оцелее на това 5-звездно място до 14 часа, той ми  посочи единственото заведение на целия плаж, където продават нещо срещу пари: малко капанче на още 300 метра. Нямаше как, благодарих му и се запътих натам. Стигнах там и получих най-доброто обслужване до момента. Получих поздрав, въпрос как да се направи кафето и разумна цена. Взех животоспасяващите течности и минах отново 800 метра, за да се върна до шатрата, където ме чакаше агонизираща ми жена.  Така изкарахме на шатрата до 11:52 часа, като коментирахме, че това явно се случва на всички, които пристигат с ранни полети или с нощните влакове и автобуси, които са по-голямата част от престрашилите са да опитат 5 звезден лукс на българските курорти. Но може би хотелиерите си мислят, че всички идват с автомобил. Дори французите и шведите, които заварихме в капана, наречен Гранд ол инклюзив премиум. И никой в тези хотели не се е сетил нито да намери начин да направи първото им впечатление по-приятно, нито да им вземе парите за тази допълнителна услуга. Нещо като да гледаш всеки ден едни 1000 лева хвърлени на улицата, ама упорито да си казваш „Е няма пък да се навеждам за едни 1000 лева!”.

Точно десет минути по-късно се материализирахме отново на рецепцията, където вече имаше известно стълпотворение, предимно от чужденци, на които рецепционистките (общо две за този 400-стаен хотел) обясняват нещо с неистов напън да намерят точната английска дума (руският им е още по-зле, звучи като все едно се подиграват с руснаците, които продължават вярно и методично да си изсипват парите тук), че настаняването е от 14 часа и могат да се разходят (!)  за два часа с малките си деца някъде по жегата.  Дойде и нашият ред, момичето си отдъхна, че говорим родния й език и че нямаме проблем да разберем диалектните и редки думи, които тя използваше. Обяснихме, че идваме да ни сложат гривни на ръцете, за да можем да обядваме, както вече ни бяха обещали сутринта. Това предизвика едно суетене, ровене и накрая рецепционисткото извика една нейна колега, явно по-главна и я попита има ли такива, за които е дадено разрешениеда обядват още в 12 часа, макар да се настаняват в 14 часа. Главната отговори:

- Питаха ме за някакви хора, ама не ги знам кои са и как се казват. Сигур са тез (!).

Така си получихме гривните и отидохме да търсим къде може да се обядва. От сайта на хотела знаехме, че има три „тематични” ресторанта, основен ресторант, и шатрите на плажа, които имаха скара и салати.  Отидохме първо до основния ресторант, който представляваше стол на самообслужване, където изборът хич не беше впечатляващ за 5-звезден ресторант: зелена салата с крутони (не Цезар!), шопска салата с растителен „млечен” продукт, пилешки крила на грил. Излязохме бързо оттам и прочетохме менютата на всички останали ресторанти. Спряхме се на „италианския”  Dolce vita, който обещаваше салата с патладжан или паста за предястие, задушено свинско със специален сос за основно и орехов сладкиш.  Тук да поясним, че така го разбират „ал инклюзив” в пет-звездния хотел – всеки ресторант предлага едно или най-много две предястия, едно основно и един десерт. Всичко друго се поръчва на място и се заплаща отделно. Ако искаш. Все пак изборът си е на клиента.

Седнахме в очакване на сладкия живот и дойде сервитьорът. Той ни попита дали ще пием безалкохолно или алкохол. Ние се стъписахме леко, но бързо се окопитихме и жена ми каза „Ха, ами и от двете”. Поръчахме си вода и бяло вино. Тук дойде вече голямо препятствие. Аз започнах на въртя на бавен огън горкия келнер  и да разпитвам какво е бялото вино. Той първо ми поиска да му уточня, дали искаме да си поръчаме бутилка, която се заплаща отделно (не влиза в ол инклюзив офертата) или го питам за „безплатното вино”. Жена ми мигновено го коригира, че „безплатното” вино, не е толкова безплатно, тъй като не сме настанени в хотела за без пари. А пък аз упорито продължих да питам, с уточнението, че става дума за „безплатното вино”. Исках да знам какъв е сорта грозде (мускат, мискет, совиньон блан, шардоне) или е купаж от няколко сорта, от коя изба е. И най-вече какви са различните бели вина, които се предлагат в ресторанта за клиентите с „ол инклузив премиум”, каквито вече бяхме.  С голямо мънкане и напрягане момчето смотолеви, че виното е едно и след още напрягане, каза че сортът му е „Ловджийско”. Усетих, че жена ми ме погледна притеснено и си дадох сметка, че явно съм направил доста еднозначна физиономия. Както и да е, поръчахме си ние от  „ловджийското” и също така вода. Сервитьорът дойде с две кани, първо с водата, после и с виното. Никакви бутилки. Още повече ни озадачи цветът на виното, съвсем светъл, на един тон разлика от течността във водните чаши.  И двамата, без да си кажем никакво „наздраве”, веднага ги приближихме до носа, а след това отпихме мълчаливо, за да видим какво е това нещо. Опасенията ни бяха правилни: разреден с мнооооого вода сурогат, който не е успял да стане на  вино и явно няма шанс да стане и на оцет. Затова е попаднал в листата на „безплатните” вина за гостите на 5-звездния  хотел. И понеже е толкова уникално като вкус (липса на такъв) и аромат (желязна тръба, през която минава ръждива вода знаем как мирише), просто няма друго в листата, тъй като това е уникално по рода си.

Докато ние седяхме като ударени с мокър парцал, сервитьорът донесе салатата ми и пастата и попита невинно дали всичко е наред. Аз му отвърнах, че имаме някои забележки, а пък жена ми се опита да му обясни, че тази течност не е вино и даде ясна дефиниция какво означава вино. Но явно това надхвърли многократно знанията и възможностите за възприемане на работещия в 5-звезден ресторант. Младежът седеще тъпо и упорито мълчеше. Така аз прекратих дискусията с молбата да повика управителя на ресторанта. Там обаче се повтори същото. Нашите обяснения, че този нискокачествен долнопробен сурогат и смесен с ръждива вода не успяха въобще да го трогнат. Вместо да се извини за това излагане, той започна да ни обяснява как то виното си е такова. Тогава му поискахме да отворят една бутилка пред нас и да видим дали ще е същия разреден вкус. Оказа, че това няма как да стане, защото виното седяло ... в бидони! Аха, ето как всичко вече се намести. Ръждиви варели може би по-точно.

Докато течеше спорът, келнерът донесе и основното  ядене. Опитах едно парче и се оказа, че месото мирише толкова лошо, че никакъв сос не успява да потуши миризмата. Гадост! Видях как на съседната маса, една баба опита от яденето, което бяха донесли на внучето й и рязко му дръпна чинията. Стана ми ясно, че моята порция не е лично отношение, просто месото е старо и вони кошмарно. Така напуснахме ресторанта гладни и се запътихме към следващия „Градинското барбекю”, където вече отрезвени, що е то 5 звезди си казахме „Е поне там пекат някакви мръвки” все нещо ще става за ядене. Е да ама не. Оказа, че единственото нещо, което се пече са едни мазни кърначета. С гарнитура от зеле и печени картофи в жарта. Никакво свинско, пилешко, камо ли телешко. 5 звезди обяд. Вече бяхме притеснени, че дори с тези гривни на ръцете, ще си останем гладни и доста по-примирени отидохме в третия ресторант. Там вече, разбрали, че между пет звезди и ведомствена почивна станция на завод за консерви не бива да се опитваме да правим разлика, седнахме и послушно си изядохме всичко. Виното пак беше много гадно, безвкусно, но поне единствената им салата беше от печени чушки, които не са от буркан, бяха метнали по една замразена пъстърва на скарите и накрая даваха позасъхнали толумбички, ама не чак твърди.  Ядяхме и се чудехме, как е възможно на морето да пекат замразени речни риби, как е възможно сервитьорът в този ресторант да фамилиарничи с нас и да ни разказва как в другия, италианския Dolce vita се случвали  и „много по-страшни неща”, надписвали сметките, лъжели клиентите и така нататък.  Чудехме се, той не разбира ли, че плюе по хотела, в който и той работи, не са ли го обучили как трябва да се държи с клиентите. Или сигурно мениджърите му са решили, че петте години опит с селска кръчма като мияч, са му дали всичко необходимо, за да обслужва  гости на петзвезден хотел. Чудехме се и на себе си, как за пореден път, дано да е последен, сме се престрашили  и сме повярвали, че някой мисли за това как да си починеш добре в български хотел на българското крайбержие. Сякаш бяхме забравили, че ние си живеем в Абсурдистан, където този, чийто доходи зависят от теб, се държи така, сякаш ти си длъжен да му дадеш парите си, само защото е той.  Хубаво бях усетил аз накъде отиват нещата, и казвах на жена ми още в първия ресторант на самооблужване „дай да хапнем тука една салата  и после ще идем другаде  за основното”. Но тя още не беше съвсем осъзнала, че пак сме в паралелна реалност, смесица от соца и хищен капиталов глад и че тук са решили да максмизират печалбата с драконовски икономии за сметка на петте им звезди и всички, които са се излъгали от тях.

И така, след като успяхме да хапнем нещо, накрая отидохме обратно в основния ресторант, където имаше сладолед и шварц кафе.  Хапнахме малко сладолед  и обсъдихме ситуацията. Доста се бяхме изнервили, най-вече от това защо ни сервират такива бълвочи за пиене, при положение в България най-лесното е да намериш доста хубаво вино на ниска цена. Която става още по-ниска при поръчки едро. Но както навсякъде у нас, едно нещо, което си има добрите дадености, като хубава голяма сграда, парк, удобен излаз към плажа, обградено с басейни и зеленина, четири помещения за хранене, хубав фитнес и спа център, се съсипва и превръща в гадна почивна станция заради лошото му управление.  Отново ни обзе яд. Как във Франция и Италия, където плажове или няма, или са с чакъл и остри скали, хората се връщат доволни от скъпата си почивка, а тук, където има всичко, се чувстваме като пленени и рекетирани.

 

След успешно приключилия обяд отидохме обратно на рецепцията. Беше станало 14 часа и две минути, тоест търсенето на нещо приемливо за обяд ни бе отнело точно два часа. Настъпи дългоочакваният момент: да получим нашата петзвездна двойна стая.  Вече имахме резерви и страхове къде точно ще се наложи да спим в следващите пет вечери. Дадоха ни стая на последния 11-ти етаж, което ни обнадежди – по стара традиция в българските хотели ремонтите и обновяванията започват отгоре надолу. Пиколото ни донесе багажа и ни заведе до стаята. Доста малка за пет звезди и освен това  с две отделни легла, вместо с обща спалня. Рефексът ми беше вече станал светкавичен и позвъних на рецепцията. Оттам ми обясниха, че всичките им двойни стаи са такива и че имат спални само в апартаментите. Е, поне леглата са от прочутия български размер „персон и половина“, та някак може и двама души да спят на едно от тях. И това преглътнахме.  Хладилникът, който служи за мини-бар, не е по размер за мебелите, които са сложили и затова стои отстрани на бюрото. Пет звезди дизайн и стил. Банята е мухлясала, по всички ръбове има черни отлагания и мухъл. Освен това е точно 2 квадрата и половина (измерих я), като са събрани вана, тоалетна и мивка с доста обширен плот. Има място колкото да се отвори вратата и да застанеш плътно до тоалетната,  за да успееш да я затвориш след себе си. Бравата е повредена и вратата не се заключва. Седалката на тоалетната отдавна не е част от самата чиния и се мести свободно на всички страни. Добре че няма много място.

В крайна сметка се е получило нещо доста странно: стари каси и врати, комбинирани с нови мебели от най-евтините в цвят череша, с полуприкрити стари легла, мини-бар който седи на средата, вместо да е в предвидения шкаф, който пък е празен. Стените са пребоядисани около пожълтялата стара кутия с копчетата за климатика, а старите тапети не са били махнати. Стаята има балкон с две столчета, маса, две сандъчета с мушкато и пряк изглед към балкона на съседната стая. Така е направено, че всъщност трябва всеки път да дърпаш завесите, ако решиш да се съблечеш, а на балкона може да излезеш само добре облечен, за да не изпаднеш в някоя конфузна ситуация. Ситуацията предразполага към пълно отпускане, както става ясно.  В стаята има слаб интернет сигнал от Wi-fi  на хотела.  Гледката от стаята е хубава: към морето и парка на курорта.

Следобедният плаж мина добре - отидохме в другата част на плажа, която не е толкова бетонирана. След плажа се разходихме и дойде време за вечеря. Но на връщане от плажа, докато бистрехме концепцията за това как е предвидено да ни хранят и поят „безплатно” стигнахме до извода, че ако в 3 часа през ноща ни се допие вода, можем да я имаме ако я вземем от мини-бара срещу 4 лева за 330мл или да станем, да се облечем, да слезем с асансьора от 11-тия етаж до партера, да идем в Лоби бара и там да поискаме от бара чаша вода. И после да се качим и продължим да спим.  Е това, вече ни се видя като един стабилен мотив да попитаме дали това е нормално.  И така аз имах десетминутна препирня с рецепционистката, която ми обясни, че ако пиколото е свободен, той ще отърчи да ни донесе една чаша вода. Ами ако поискаме втора, щото първата не е стигнала? Пак от 11 етаж до партера и  обратно. Аз се ядосах вече доста сериозно и казах да извика шефа си и че повече това няма да го търпя.  Дойде един господин, който също в началото не схващаше какъв ми е проблемът да си сляза през ноща два-три пъти до бара за една чаша вода. Какво толкова имало? Иначе съм свободен да си купя вода от кафетерията на хотела, там имало бутилирана. Наложи се да му напомня около 10 пъти, че хотелът, който той управлява  има 5 звезди и че програмата ол инклюзив означава „всичко включено” и че това означава, че човек който си е платил за тази програма, трябва да има осигурени доста неща, особено пък тези, които са от първа необходимост постоянно. Като вода например. След 5 минути разправия, той видя че съм много костелив и понеже скандалът се развиваше пред очите на пристигащите гости, той ми каза, че като изключителен комплимент (?) от страна на хотела ще получаваме от днес до края на престоя си по една бутилка минерална вода в стаята. И ми подава ръка да си стиснем ръцете, все едно сме завършили 57-мия етап на преговорите Израел-Палестина. Не можех да повярвам, че такава простотия може да съществува под небето. Вместо просто веднага да се извини, че подчинената му не  е уредила въпроса на секундата, той продължи да се разправя за едно шише вода и накрая ми го представи като велико благоволение и че чак да му стискам ръката. Казах му, че никакъв комплимент не е това, и че продължава да ми дължи извинение, задето вместо да си почивам, трябва да се разправям с необучения му персонал. Но то персоналът не може да прескочи управителя в развитието си.

Тази история, за една глътка вода, няма да я забравя никога. Едва ли има друго място в света, камо ли в хотел с повече от една звезда, където нещо подобно да може да се случи.  Всичко сме си платили без правото да пием вода нощем. Освен ако не сме съгласни да ни направят на маймуни.

Върнахме се в стаята и си свалихме банските, за да влезем в банята за един душ след плажа. Добре, че влязохме заедно. Докато бяхме вътре в банята, вратата на стаята  рязко се отвори - явно пиколото е донесло „комплимента”. Вдигнах малко шум от банята, за да се усети, че сме вътре, та да не вземе да нахлуе и там. Като излязохме от банята, вече беше чисто, и на масата стоеше еднолитрова стъклена бутилка минерална вода. Такава, проверихме, не се продава никъде в хотела. Кой я купува, на кого я препродава и как това се отчита, може да каже само царят на комплиментите.

 

Но нещата с вечерята не са толкова прости и лесни, както с обяда. За вечеря има разлепено меню за всеки от тематичните ресторанти. Естествено, всяко меню е с една салата, едно основно ястие и десерт. Да не се чудиш много какво да ядеш, че да те заболи глава от мислене. Изборът е като на избори от преди 1989 г.  За да вечеря човек, трябва да си направи резервация до 16 часа. Резервацията се прави само на едно място в хотела, така че вместо да ходите на плаж, имате уникалната възможност да се почувствате като на опашка за банани през 1987 г.

Все пак от хотела са дали една екстра възможност, нали е пет звезди. Основният ресторант Belle époque  функционира като шведска маса и на вечеря и за него няма нужда от резервация.  Така че ние се озовахме там. Веднага ни стана ясно, как всъщност е построена дълго мислената концепция на хотела. Готви се единствено за вечеря. Тогава има шанс да изкочи нещо невиждано преди. Е, не е съвсем сигурно, но има вероятност. Вече знаехме, че храната е много далеч от 5 звезди, и по-скоро напомня стол на някое западащо учреждение, където за управител е назначен някой много комбинативен крадлив кадър от системата на общественото хранене.  Имаше шопска салата с необелени краставици, отново имаше от пъстървата. Но имаше и едно нелошо свинско печено, зелен боб, така че чак не се умираше от глад. За разнообразие или за екзотични и редки ястия и дума не може да става. А за пиене си имаше вода, газирани гадости от машината и онова вино, което ние вече наричахме „безплатното”.

Както забелязвате минахме изцяло на самообслужване, от което прекъснахме връзката с персонала и вече нямаше как да чуем някоя друга квалифиция за гостите на хотела, които са платили за ол инклюзив премиум. Така че си останахме с това, че ние сме ония дето ядат и пият на аванта и съответно всички от персонала са твърдо убедени, че ние заслужаваме само най-долнопробни храни и напитки. Щото ни ги дават без пари. Откъде-накъде и претенции ще имаме. Всеки гост да си знае гьола.

Единствено на вечеря отварят и един бар за плодове. Явно са преценили, че не може да се разхищават дини, пъпеши и праскови по цял ден.  Също така има и бар, който печеше карначета. Убедихме се, че хотелът се е запасил с този деликатес за следващите десет сезона.  Все едно човек не може да яде карначе никъде и отива специално в най-скъпия хотел, за да вкуси този връх в кулинарията.

Преживяхме и вечерята. Така завърши нашият първи ден на луксозна почивка на българското море. Вечерта бяхме толкова изморени от това, че всичко ни е включено в цената, че дори чалгата и ретро-диското не можаха да ни попречат да заспим, обгърнати от износения потънал матрак. Лека нощ.

 

Ден втори

Събуждаме се и след кратко разсънване се отправяме с любопитство към закуската. Както знаем, закуските са емблемата на всеки хотел, по отношение на храната, защото обикновено всички гости имат поне включена закуска. Е, понеже тук всички сме белязани като затворници на програмата ол инклюзив премиум, може би хотелът не смяташе за необходимо да се набляга на това хранене.

Естествено закуската е в  Belle époque.  Отиваме там и на вратата ни посреща бар за фрешове! Не може да бъде. След секунда обаче нашета огромна първа приятна изненада се изпари. Фрешовете се заплащат отделно  - 2.90 лева за чаша. Това се яви като последния пирон, който закова нашето убеждение къде сме попаднали и с какво предприятие си имаме работа. Не остана и искрица надежда, че има поне един човек, който да мисли за гостите на този 5-звезден хотел и да предлага услуги, които да ги карат да се чувстват добре и да си почиват пълноценно.

Но в самия салон имаше купи с грейпфрути, портокали. И докато се чудехме какво да си изберем за ядене, видях как една майка изтискваше на ръка портокали за детето си. Веднага се поучих от челния опит и реших, че и аз мога да си направя сам фреш. Пет звезди, айде де!

Разбира се, интересно е и какво предлагаше закуската. Това беше най-долнопробното нещо, което сме виждали. Имаше попарени кренвирши, които бяха от най-долнокачестваната имитация на кренвирши. Като се има предвид, че дори тези, които се рекламират, определено имат и разни добавки, които напомнят размекнат картон, какво остава за най-евтините, които този хотел купуваше за гостите си. Имаше и пържена наденица, която също беше основно целулоза и някаква мас.  И нещо като пуешка шунка, но с някакъв желатин, който да докарва вида, че става дума за месо. Но всъщност беше нещо направено от Бог знае какво. Гадост. Имаше салам, който напомняше едновремешния телешки, но още по-воднист и брашнян. С две думи: без месни колбаси. Дори сухият шпек, който традиционно се пробутва от не така звездни хотели из България, не беше успял да удовлетвори изискванията на закупчиците на пет-звездния Гранд-хотел и не присъстваше в тавите.

Сиренето беше от растителното, а кашкавалът беше бял като тебешир. Но докато сиренето нямаше и никакъв вкус, кашкавала бяха успели да го докарат до нещо наподобяващо „Витоша” с повечко сурогат.  Имаше и нещо до сиренето, което беше по-мазно, но не посмяхме да си вземем.  Яйца имаше варени, пържени на очи на един отделен бар и едни бъркани, които също не посмяхме да опитаме. Мил ни е още животът. Но от тези на очи получихме такава буря в стомасите, че цял ден не можахме да се оправим.

Видяхме, че хората грабят от един кекс и въпреки това, че най-малко би ни хрумнало да ядем кекс на закуска, след като опитахме по 5 грама от описаните деликатеси и ние бяхме принудени да ядем все пак нещо. Та кексът спаси и нас.  Зеленчукът за закуска е нарязани някога през 50-те години на миналия век домати и краставици.

Друг „малък” проблем за всички гости на петзвездния хотел беше тостерът. Имаше тостер за филийки! Точно един и негова производителност е 30-40 секунди на филийка. Сега си представате 300 души и всеки от тях да иска по две препечени филии. Ами получава се нещо като 6-8 часа, за да получат всички филиите си. А  продължителността на закуската е 3 часа. Та пред тостера беше доста напрегнато.

В крайна сметка закуската ни протече така: първо взехме от всички неща, които не отблъскваха само като ги видиш. Оказа се, че  избраните по първия критерий те отблъскват до смърт, като ги опиташ.  След това аз отидох и взех 6 грейпфрута започнах да изтисквам сок от тях пред смаяните погледи на персонала. Естествено на масата, без сокоизтисквачка. Плодовете пръскаха на всички страни и всъщност след нас щеше да им се наложи да сменят покривката. Не че ме интересуваше особено.  Така изпихме по няколко чаши фреш, а келнерите отнасяха препълнени  чинии  с корите от изтисканте  цитруси. Аз ги гледах предизвикателно и само чаках нещо да кажат. Но тях явно ги бяха ги инструктирали да не провокират гостите с нищо, тъй като си знаеха, че атмосферата в хотела е предреволюционна  и че на всички измамени пленници им е дошло до гуша. Така че чиниите се отсервираха безмълвно.

Излязохме потресени от ресторанта, същевременно ядосани от това как сме толкова тъпи да се вържем на лъжливите им реклами и пълни с желание за някаква справедливост и възмездие за тази крупна и брутална измама.  Вече обмисляхме, кой може да осъществи някакъв контрол на над този произвол и терор, който хотелът упражняваше върху нас. Слязохме на плажа и отново седнахме на шатрата, защото самият плаж е толкова пренаселен от нароилите се хотели, че е абсурд да се намери чадър за всички. Нищо, че ти го гарантират.  Морето прилича на чорба от хора, не те привлича по никакъв начин да пристъпиш, камо ли да плуваш.  То може и да не беше толкова лошо, но след  24 часа прекарани в петзвездния хотел, всичко вече ни беше черно пред очите.  Вместо да се отпуснем и да мислим за това как по-пълно да разпуснем и да си починем, ние имахме една единствена тема, която се подхранваше на всеки пет минути с нова случка, която за пореден път те смайва и те кара да се чувстваш като последния кретен.

Както споменах, на плажа имаше шатра-бар, където печаха и вездесъщите кърначета и още един морски бар за напитки. Естествено и на тези две места безалколните бяха от прословутите машини, уж на Пепси, но ако Пепси дойдат да опитат каква помия се лее с тяхната марка, нещата няма да завършат добре за хотела. Та тези машини стоят побити на плажа и персоналът раздава безплатните блага на гостите, белязани с гривни.  Но освен това на плажа има и рояци оси. Те са силно привлечени от захарта в напитките и стоят кацнали по дюзите от които се сипват напитките. Хигиена 5 звезди, може и повече да са  даже. Твърде често като се сипва поредната чаша една-две оси не успяват да избягат от струята и се удавят в чашата на щастливия клиент, пожелал „миринда“ или „севън-ъп“. Но чашата не се хвърля, ако това предполагате. Неее! Барманът напълва чашата до самия ръб и осите плуват умрели отгоре. Тогава той с рязко движение отсипва част от съдържанието и така осите падат. И чашата се сервира, на когото е поръчал. Става бързо и в повечето случаи клиентът дори не разбира, че е имал екзлузивна добавка към инклузивното си питие.  След като станах свидетел на тази работна процедура,  спряхме да пием и тези гадости. Не че загубихме много. От петзвездните амброзии ни остана само водата. Добре, че схватката с управителя първия ден завърши с победа, та имахме вода дори в стаята. Истинско блаженство.

Друг трик, с който гонеха осите беше да напоят кафе с някой от алкохолите, които предлагаха и да го запалят. Това произвеждаше гъст пушек, който временно решаваше проблема за машината за напитки. Но осите се настървяваха и броят на ужилените рязко се увеличаваше. Така поне разбирахме съвсем точно, какво е да те ужилят с лятната ти отпуска: пускат ти рояк оси и те го правят. И в пряк, и в преносен смисъл.

Обядът не се отличи с нещо ново, само затвърди вече познатото. Е, сега бяхме по-обиграни и директно си отидохме в основния ресторант и се  гостихме с буламачите, които бяха насипани по тавите.

Ден трети

Нищо ново не донесе и този ден в менюто на закуска. Всичко беше „sans changement“. И ние пак пихме фреш, произведен от самите нас на масата. Времето се беше поразвалило, затова останахме на басейна. Тук е моментът да се спрем и да видим как беше организирано постранството около басейна. Басейнът е голям, квадратен и от едната страна имаше нещо като воден коридор, който стига до залата на вътрешния басейн, без двата басейна да са свързани.  Около басейна има широка алея, зад нея са тревните площи с дърветата. От едната страна на басейна има инсталиран голям бар, където няма нужда да обяснявам какво се предлага.   На широката алея до басейна от две страни бяха сложени някакви шатри, плътно една до друга, които скриваха басейна от тези, които са на шезлонгите зад тях и отрязваха достъпа до басейна. На практика имаше 4 места от които да влезеш или  излезеш.  Освен това самите шатри бяха „само за гости, настанени в апартамент”.  Без да сме настанени в такъв, за целите на този разказ, аз се настаних в една такава.  Тя представлява мърляв дунапрен  2 на 2 метра, с дървени колове в четирите края, на които пък бяха монитрани други дървени летви, които служеха за корниз на бели чаршафи. Идеята е  да си пуснеш чаршафите, за да ти пазят сянка. Но чаршаф за покрива нямаше. Аз с големи мъки (половин час се борих) успях да закрепя един от страничните чаршафи да стои отгоре, за да не се изпържа.  Но в самата шатра  става толкова задушно и горещо, че просто не знам как  стояха други в тях. Е това и обяснаваше, защо тези места за най-привилегированите, не бяха заети. Те просто бяха неприятни. След 10 минути в шатрата се махнахме оттам и отидохме под едно дърво където аз имах възможност да впрегна всички сили, за да  успея да прибутам тежките дървени шезлонги.  Но успях. Най-после са настанихме. След около час изгря слънце и решихме да слезем до плажа.

Следобяда изкарахме също на басейна, аз отидох и за една лека тренировка във фитнеса. Фитнесът им наистина беше хубав, с нови добре подържани уреди от най-хубавите марки, чист, проветрен. Аз отидох основно да си разтегна кръста, тъй като петзвездното легло доста ме беше измъчило.

За обяда и вечерята няма какво да са разказва ново: все същите силно неподходящи за сезона буламачи (зрял боб със свински ребра, телешко в някакъв сос, агнешки ребра и прочие странни неща).  Всичко друго си беше неизменно.

Ден четвърти.

Този ден се отличаваше с това, че пропускахме петзвездната вечеря, защото вечерта отивахме във Варна на концерт.  Така че и на обяд си взехме само по един фреш (произведен на масата) и малко салата. Въобще предвкусвахме свободата. Концертът беше от 20:30, а до Варна се стига за максимум половин час с чакането на автобуса.  Но в 18:00 ние вече пътувахме, щастливи като трудоваци  в гарнизонна отпуска. Слязохме на спирката до хотел Черно море във Варна (ако някой не знае, оттам започва пешеходна улица която те отвежда в Морската градина) и веднага се запътихме към едно заведение  до Фестивалния, където бързо гаврътнахме  по 2-3 чаши хубав алкохол, хубаво кафе, фреш. Сервитьорката забеляза, че сме изключително доволни от това да сме под нейните грижи и насмалко до ни донесе и книгата за похвали, за да получи някое повишение. Настроението ни рязко се подобри  и така отидхоме на концерта. След  него отидохме на ресторант, където ядохме вкусна храна! Направо се разпасахме  тотално, никаква дисциплина и вярност на петзвезния лукс. Забелязахме как и двамата гледаме да си поръчаме нещо, което е трудно да се прецака, дори готвачът да не е много талантлив: салата с риба  тон или някое пилешко, което не би затруднило  никого. Много внимателни бяхме  станали.

 

След още един ден в хотела, където нищо ново не се случи, и още една  петзвездна нощ на  старите изтърбушени  легла  на другия  ден сутринта, нашата присъда беше излежана и ние поехме  към свободата. Nevermore  Grand-hotel  Varna.

 

Редакцията на LiveBiz е готова да публикува и други подобни описания на преживявания в български туристически обекти, както и реакцията на засегнатите страни. За контакти: business@livebiz.bg

Tweet